Новини

• 

Знаете ли как са си представяли бъдещето на образованието през 1958 г.? Пред всяко от децата има кръгъл компютър с камера, чрез която малките нехранимайковци да бъдат следени от учителката, чийто образ е прожектиран на големия екран, заел мястото на черната дъска. Автор на тази утопия е Артър Рейдбау, художник на комикси, но моментално мога да ви намеря двайсет учители и двайсет ученици, които биха се подписали под идеята му съвсем сериозно.

И защо да спираме дотам? Вместо да гледат на екрана учител, който им разяснява урока, децата могат да гледат директно филм, който да ги отведе в Антарктика или в стомахчето на дъждовния червей, или каквото е черезвичайно важно да учат. Или да въведат за учители роботи!

А защо не и ученици-роботи?. И да се свършва.

Само че хлапетата са непредсказуеми, дяволите ги взели. И филмът не може да реагира на всяко от тях. Едно разбира от пръв път що е бъдеще време в миналото, друго се налага да връщаш три пъти от произволната точка във времето и пространството, в която се е зареяло, за да си спомни какво е глагол. Едно пресмята без затруднение колко телета могат да се превозят в железницата от т. А до т. Б, друго е виждало телета на живо и има свое мнение по въпроса за правилната им транспортация. И ти посочва, че рисунката в учебника е погрешна. Учениците са доста различни, но по едно си приличат – усетят ли, че не говориш на тях, а на някаква своя абстракция, спират да те слушат. Същото се отнася и за учебника – като всяка книга, и той е писан с представата за своя читател. Ако детето не се разпознае в него, той няма да му бъде полезен.

Представете си следната случка: при един прочут писател дошъл магаретар, който вечно се провалял с жените. Извадил от джоба си смачкани банкноти и казал „Моля Ви, измислете ми такова обяснение в любов, което винаги да работи.” Писателят се заинтригувал, защото бил майстор на любовните истории и предизвикателството му допаднало. Само че две седмици по-късно бил напълно отчаян. „Не мога едно, мога двайсет – пък ти си избирай кое става според жената”.  Човекът обаче се смръщил – де ще ти помни двайсет любовни обяснения, нали имал да храни магаретата, да им чисти! Взел едно листче и след петия си предвидим провал обявил на всички, че писателят е бездарен мошеник.

Предсказуем завършек. Но защо смятаме, че да се влюбиш в химията е по-лесно, отколкото да се влюбиш в магаретар?

По правило учебникът би трябвало да е изпитан в клас, за да върши работа. В различни класове, за да е ясно в какви ситуации е полезен. Онзи, който одобрява кои учебници да се ползват – в случая представителите на министерството – би трябвало да изиска сведения за резултатите в работата с тях в различни класни стаи, да влезе да види как се получава в няколко различни случая, да сравнява различните разработки, при това дългосрочно, поне в течение на година (да не говоря за по-дълго, защото в крайна сметка целите на образованието не се простират до лятната ваканция). Учебниците не са просто книги, та да ги мерим само на пръв прочит. Те са по-близки до готварските книги – какво ще ти каже прочитът, ако не седнеш да приготвиш поне половината рецепти от тях и да видиш как ще ти се получи, при това в домашни условия и с продуктите, които се намират в квартала. Или, ако щете, учебниците приличат на медицинските справочници – защото могат да нанесат сериозни щети.

Дали министерството на образованието тества дълго и внимателно всеки учебник, който допуска до класните стаи? Не. В случаите, когато предложените учебници са повече от три (позволеният досега брой), те минават някакви много откъслечни изпитания. Ако обаче броят на предложенията не надхвърля позволеното число, изпитания няма. Тоест няма проблем в чантата на детето ви да се озове нещо, което никога не е изпробвано в клас. И да си му личи.

Всички учебници, на които се ядосвате, когато решите да видите какво толкова не разбира синковецът, са минали министерско одобрение. Например никой в МОН не е възразил Царевец да бъде монтиран на Фотошоп в центъра на Търново. Никой не е възразил в учебника по музика да има чалга. И това са само нещата, които се забелязват на пръв поглед. А другите? Когато нещо просто не е подходящо за съответната възраст, за съответния клас? Когато не е съобразено с броя на часовете, с програмата за миналата година? Това няма да го усетите въобще. Както от МОН явно хабер си нямат, че четири години по „Човекът и обществото” се учи дословно едно и също. Или комисиите за различните години не си говорят помежду си, или не ги интересува, че хабят времето на децата.

Същата незаинтересованост се вижда и по отношение на програмите. Ако погледнете програмите на МОН за различните класове, ще видите, че те са писани като царски декрет – това и това „се изисква”, без да е съобразено с различните потребности, възможности и интереси на учениците, да не говорим за това да оставят някаква свобода на учителя. Обикновено са наблъскани и без всякаква връзка с хорариума, броят часове, които са отделени за въпросния предмет. Не дай си Боже на учениците да им стане интересно и да поискат да научат нещо повече за конкретната тема; или пък да им е трудно, та да се нуждаят от повече часове. Моя приятелка, извикана миналата година в качеството си на учител по музика, за да даде мнение по програмата по своя предмет, установила, че авторите й изобщо не знаят за колко часа седмично е предвидена тя. Установила също така, че учителите се викат само за параван и че всъщност никой не отчита тяхното мнение. По същия начин, по който „обществена анкета на сайта на министерството” се използва само за параван, защото за представителността на анкетата, подбора на въпросите и начина на отчитане на отговорите няма кой да следи.

Както никой не държи сметка на МОН за качеството на програмите. И то не само по отношение на хорариума, а и по отношение на съдържанието. Къде е гражданското образование например? Защо до 6-и клас според училището българската история спира с Освобождението? И така нататък. Дебат по въпроса няма. А е наложителен.

Непрекъснато се говори за ...

Споделете с приятели