Новини
РЕФЛЕКСИИ: Критиката като ябълка на раздора
„Литература около нулата” е заглавието на книгата с критически текстове на литературния критик и преподавател доц. Йордан Ефтимов, издадена от „Просвета” в поредицата „Нова българска критика”. Текстовете обглеждат отношенията между литература, медии, пазар, читателски общности и социална среда в типичния за автора изключително четивен, атрактивен и провокативен стил в най-хубавия смисъл на думата.
Такова беше и представянето на книгата в галерия „Академия” на НХА. Вместо коктейл Данчо Ефтимов беше избрал да почерпи присъстващите с по ябълка. Той обоснова решението си историко-философски и литературно-критически, включително и с това, че Парис е дал ябълка на богинята Афродита и се е превърнал с това в първия критик /в случая на хубостта й/, за да получи в благодарност хубавата Елена. При това е пренебрегнал Хера и избухнала Троянската война. Някои казват, че не била ябълка, а дюля, но това в случая няма толкова голямо значение.
Колкото до критиката у нас, някои обвиняват критиците. Вероятно те се съобразяват с конюнктурата и приятелските контакти, както и личната изгода. Но пък е известна нетърпимостта на творците у нас към критика за техните произведения. Преди време културоложката доц. Райна Гаврилова беше казала в разговор за „въпреки.com”, че проблемът е не само в липсата на места за критика, но и в страха на критиците да не засегнат някого – нещо, което знаем и от нашия опит. „Винаги е страх или притеснение заради собствената позиция. Ние сме толкова малка общност в България, че хората се познават лично. Хората, за които трябва да се напише нещо критично или отрицателно, много често са ни приятели, състуденти, съученици, колеги. Това е много мъчителна ситуация и тя изисква, наистина, майсторство на написаното, да кажеш хем истината, хем да не го заболи. Култивира се такъв начин на писане. Французите са майстори, но това е друга култура на интелектуално общуване, където могат да се срещнат двама близки приятели и да си кажат: „Видях последната ти статия и тя е пълен боклук!” или „прочетох последното ти стихотворение, мисля, че не си казал нищо ново. Жалко, загубил си времето. Аз съм сигурен, че следващото ще е по-добро”. И да продължат да си говорят. Това трябва да се култивира, аз не мисля, че трябва да се отказва, защото просто това оставяне на течението на ниво „приятел ми е, да мине, няма аз да му кажа, друг ще го каже.” Това довежда до това, че в момента няма критика”, каза Райна Гаврилова. А Светлозар Игов по повод на книгата „Литература около нулата” написа: „Йордан Ефтимов сподели идеята, че не литературата е в криза, а че нейното пълноценно битие е затруднено поради зле функциониращата критика”.
Впрочем, Йордан Ефтимов не е от тези критици, които се притесняват заради приятелски връзки с критикуваните. За това той пише в предговора си към книгата: „Да си го кажем направо: ако оперативната критика е тежка работа със своята периодичност, то писането на обзори за литературни години или десетилетия е направо хамалогия. Не само трябва да изчетеш тонове шлака, тонове наноси от подражателски и недомислени текстове, но трябва да ги оцениш с всички рискове на професията (най-малкото: един писател написа отворено писмо до редакцията на вестник, в който публикуваха моя рецензия на негов роман – там обещаваше, че ще смачка като хлебарка рецензента) и най-вече с оглед риска да се изложиш пред бъдещите поколения. Навремето даваха кисело мляко или направо финансово стимулираха с „вредни“ работещите в мини или в комбинати за добив на руда. Е, представял съм си неведнъж, че отровени от некачествени текстове и критиците се нуждаят от пречистващо кисело мляко. Или, от друга страна, поне от чаша вода, както се дава на дегустаторите между поредните чаши вино или хапки ястие. За да си поддържат точната преценка или поне да имат илюзията, че го правят”. Колкото заглавието на книгата си, обяснява така: „Защо „Литература около нулата“? Дали трябва да предизвика асоциация с температурата на замръзване или с представата за извечна застиналост, дали е намек за морското равнище и за трудното отлепяне от него, дали някой ще се сети за 2000 година като уж момент на ново начало, или някой по-ведро ще види в това метафора за точка, по която се мери всичко останало? Впрочем при една от редакциите на ръкописа работното заглавие беше „Литературата на 90-те и на нулевото десетилетие“...
Виж цялата новина тук: Текст: „въпреки.com”