Новини

Министерство в голямо междучасие

Обществото трябва да е благодарно на отиващия си образователен министър Анелия Клисарова, че повдигна въпроса за учебниците. Нейните идеи за един учебник по предмет и едно издателство с една печатница и държавен монопол предизвикаха спорове, от които станаха ясни следните неща:

1. Годишните разходи на държавата за учебници няма как да се намалят, защото и сега се плаща за един учебник на ученик, а не за повече. Но със сигурност разходите ще се увеличат, когато държавата поеме заплатите и издръжката на евентуалното бъдещо издателство на Министерството на образованието (МОН). Кой ще бъде назначен в него се знае отсега: активисти на партията (партиите) на власт. Колко ще са щатните бройки? Колкото повече, толкова по-добре. Нали ще плаща данъкоплатецът.

2. Печатницата на МОН, която единствена ще печата евентуалния бъдещ единствен учебник, е затънала в дългове. Колко навременно и благородно решение на министъра - иска да извади печатницата от калта, биха си казали някои по-наивни данъкоплатци. Тъй като те ще платят и тази спасителна операция, имат право поне да попитат кой е кредиторът на печатницата и дали той вече не е нейният реален собственик.

3. Възстановява се бригадирското движение. Спокойно, родители! Това се отнася засега само за учителите - от тях се очаква да пишат учебници, без да получават възнаграждение за авторство. Събира се бригада ентусиасти, сядат, плюнчат моливите (за по-евтинко) и започват.... да се почесват. Защото най-важното нещо в една комунистическа бригада е да измислиш как да се скатаеш. Второто по-важно нещо е да намериш най-близката кръчма.

4. Изглежда, че сме се върнали към номадските си навици отпреди 1300 години - децата поголовно се местели от едно училище в друго (вероятно племената обикалят да търсят паша за конете) и се налагало да сменят и учебниците, твърдят застъпниците за единия учебник. Ако ги попитате колко точно са тези деца - 20 000, 2000 или 200, и колко точно от тях сменят и учебника, няма да ви отговорят. Защото не знаят. Просто така са им казали на някоя синдикална седянка.

5. Учебниците не се различават по своето съдържание - то се определя от МОН чрез учебните програми, и МОН одобрява учебниците. Според радетелите за един учебник по предмет сега имало учебници, които не отговарят на държавните образователни изисквания, но са одобрени от МОН. Каква е гаранцията, че ако има само един учебник, няма да се получи същото? С тази разлика, че тогава няма да може да се избере по-добър, защото ще има само един - калпав.

6. Можело учебникът да е един - държавен, а учебните помагала - много и от различни частни издателства! Това ще да е нещо като велосипед без педали, но със спомагателни колела. И без други велосипеди на пазара.

7. МОН не е променяло учебните програми и закона за средното образование от години. Тоест, не е в час, а е в голямо, ама мнооого голямо междучасие в пушкома и опъва яка тревица. Иначе как да си обясним халюцинациите, че за лошото ни образование били виновни „частните издателства”. Другото смислено обяснение е, че някой иска да наложи тотален държавен контрол над бизнеса с учебници, да премахне свободната конкуренция и да създаде условия за корупция, разхищения и източване на средства от хазната.

Анелия Клисарова се хвалеше, че любимият й български автор е Чудомир. Питам се дали е чела и разказа „Наш Пондьо” (виж по-долу). В него писателят дава изключително точна диагноза за недъзите в българското образование. Ако някой министър вкара този разказ в задължителната програма за изучаване по литература, ще остане в историята като революционер и новатор. Е, Клисарова пропусна своя шанс за вечна слава.

Наш Пондьо

Чудомир

— Когато бог иска да накаже някого, прави го учител — започна старият преподавател по история. — Това го е казал Сократ. Чуй сега аз пък какво ще ти разправя: виждаш ли го онзи там, с дългия врат, прегърбения, дето стои пред клуба? Виж го добре и слушай! Едно време този човек беше мой ученик. Преподавах му история и понеже часовете ми бяха малко, като допълнителен предмет имах и няколко часа рисувание.

Това момче тогава проявяваше едно изумително невежество въобще и беше една от най-големите ми грижи. Какво не правих, какво не струвах да го събудя — нищо не помагаше. Извадя го някой път на урок и го накарам да ми опише границите на Месопотамия, да речем. Той зашари с пръст около Галиполския полуостров, обиколи из Серското поле, мине Вардара, забучи най-после пръст някъде из долината на Шкумба и мига, мига…

...Сложих му двойки, ама си взех беля на главата. Като се заредиха, брате, баща му, майка му, леля му, един адвокат, негов сродник, един училищен настоятел, че и кметът даже ми обърна внимание! Беден бил, при лоши условия живеел, очите му били слаби, но щели да го лекуват — както-както, убедиха ме и на края на годината го пуснах да мине в по-горен клас.

На другата година, за голям мой ужас, Пондьо беше пак мой ученик. Не само това, а и партията на баща му дойде на власт и той зае видна служба в градеца. Пристигна Пондьо мазен, ухилен и със сини очила. И още по-тъп. Мъчих го, въртях го, усуквах го дано изкопча нещо от него — не ще и не ще! Пак му писах слаби бележки за срока. Тогава пък тръгнаха околийският началник, приставът, акцизният, председателят на околийското бюро, депутатът и трима детективи. Изредиха се, знаеш, един след друг и ми дадоха да разбера недвусмислено, че или Пондьо трябва да мине, или пък аз да си замина. Мислих, мислих: четири деца имам, нито къща, нито имот някакъв, а посред зима къде да ходя?! Писах му пак тройките и се отървах временно... Като паднаха от власт, аз се окуражих отново и пак му писах двойките. Че като ме емнаха тогава: бре анонимни писма, бре клюки!…

За да не ме изкарат и людоед, писах му пак тройки на края на годината и наш Пондьо завърши училището за голяма радост на майка си, баща си и за чест и слава на леля, свако, адвоката, настоятеля, началника, пристава, председателя на околийското бюро, депутата и тримата детективи и се изгуби от града...

— И какво работи сега?

— Не знаеш ли? Учител е. И да е това само — въздъхна старият учител, — само това да е нещастието, иди-дойди, ами учи и двете ми деца!

— Какво преподава?

— Как какво? История, разбира се. На мое място е. Прави-струва, уволниха ме и ми зае мястото. И понеже часовете му по история са малко, като допълнителен предмет води и рисуване!

 

Виж цялата новина тук: Животът днес

Автор: Георги Шарабов