Новини

Милост за българското образование

Поредната нова вълна на декларирани намерения за промени в системата на образованието предизвика социални и професионални рефлексии.
Недоумение буди фактът, че от тези намерения са изненадани дори представителите на Парламентарната комися по образованието, което естествено поражда въпрос от типа: къде и как се „раждат“ управленски решения в областта на образованието? Аз ще оставя настрани търсенето на отговора на подобен въпрос не защото това не е важно, а защото има много други съществени въпроси от професионално естество, които се нуждаят от точни и недвусмислени отговори. 
Обявеното намерение за въвеждане на един учебник по всеки учебен предмет до края на основния етап е повече от смущаващо. Не че няма примери и практики на подобни решения. Както вече се отбеляза в редица публикации, и в България до 2002 г. съществуваше такава практика, която бе заменена с друга практика за одобряване от МОН на 3 комплекта учебници и официалното й начало бе от 2003. Тя продължава да функционира до днес.
Декларирането на  управленското намерение за промяната е основано на две разнородни категории твърдения:

а) „трудни“ учебници;б) пресмятания относно „наливането на пари“ в частни издателства, които можело да се спестят и пренасочат.

Нека да се вгледаме по-внимателно в тези две групи твърдения. „Трудните“ учебници, както много хора, включително и родители, вече все по-ясно виждат, не са продукт на авторски или издателски хрумвания. Те следват държавните образователни изисквания за учебно съдържание и се подготвят в пълно съответствие с учебните програми, приемани от МОН, а за да бъдат одобрени учебниците (един или десет), те трябва напълно да съответстват на учебните програми. Дори студентите, които се подготвят в педагогическите специалности, знаят, че учебните планове и учебните програми са държавни документи и като такива са задължителни за спазване.
Едва ли е нужно да се анализира всяка програма поотделно, за да се види колко силно академично са ориентирани, колко много са основните и допълнителните понятия, които се въвеждат, и какъв е относителният дял на теоретичното познание. Само като контраст искам да отбележа, че едни от последните изменения, които се въведоха в образователните стандарти в САЩ, бяха по посока на по-малко концепции, но в по-голяма дълбочина, в допълнение на иначе добре познатия и работещ прагматизъм на американското образование.
Ние, обаче вървим, към все по-голям „теоретизъм“, от който и на учители, и на ученици им „идва вповече“, мотивацията за учене се срива, а учебните постижения се измерват с „плаващи“ критерии, за да не се получи силен негативен обществен резонанс. Но тези слаби постижения в крайна сметка „лъсват“ на равнище обществено съзнание, защото се увеличава броят на преждевременно отпадналите от задължително образование, увеличава се функционалната неграмотност, към  университетите се насочват и постъпват все повече млади хора, за които езиковите норми са недостатъчно познати. Това принуждава тези образователни институции да въвеждат нови задължителни дисциплини, свързани с българския език.
Едва ли 30 часа езикова подготовка обаче ще компенсира слабата езикова грамотност на значителна част млади хора, излизащи от средното образование дори без необходимия „санитарен“ езиков минимум.
Ако ме попитате какво е „санитарен“ минимум, може и да ме затрудните да го дефинирам по академичен начин, но ще кажа направо – това означава да няма хора, между тях и студенти от всякакви специалности, включително и педагогически, които пишат „убочение“ вместо „обучение“ и „образувание“ вместо „образование“, за които не съществуват пунктуационни и граматически правила и т.н.
А иначе в училище всички са учили лексика и граматика,  успявали са да ...

Виж цялата новина тук: Клуб „Z“

Автор: Жулиета Савова