Новини

Като ти шибна един...

"Трае по-малко от секунда. После плачът ще спре, сълзите ще изсъхнат, детето ще порасне, ръката, която удря, ще остарее. Ще остане само паметта за шамара. Или паметта на опънатото ухо. Детето с опънато ухо, което гледа отдолу. Към нас."

С тези думи започва представянето на писателя Георги Господинов на видеоинсталацията му "Шамарената фабрика", която беше изложена в галерия Credo Bonum през юни. През сцени от стари български филми, запечатали образи на типичните за социализма възпитателни методи, той напомни, че този български феномен от онази епоха - "патриархат и индустриализация в едно", е оставил дълбоки следи в обществото. А някогашните шамаросани деца са днешните възрастни. Близо 70 процента от които според социологическо изследване на НЦИОМ през 2012 г. одобряват т.нар. минимално насилие над деца. Шамарът, издърпаното ухо и вербалната агресия все още живеят в българските семейства, детски градини и училища. И подлагат децата на унижение, което ще ги бележи за цял живот. Най-вероятно ще ги направи и следващите биячи.

Шамарена фабрика на пълни обороти

Изследването на НЦИОМ е само едно от доказателствата, че възпитателните методи на шамарената фабрика не са останали в миналото. Достатъчно е да се огледаме около себе си на произволно избрана детска площадка или да надникнем зад здраво затворените врати на някои детски градини. "Шамарът е само едно от нещата, които могат да се случат на детето", казва Георги Господинов по време на разговор за насилието над деца, организиран в рамките на видео инсталацията "Шамарената фабрика". И припомня заключването в мазето, което е оставило травма у много от децата на социализма. За писателя изложбата е социален проект, с който да повдигне отново темата в публичното пространство. За да може историите за шамарите да се разкажат и преработят, а хората да се замислят за причините, които водят до тези методи и за белезите, които оставят.

"До ден днешен помня усещането как цялото ми същество се сви навътре. Просто изчезнах, събрах се вътре в себе си и остана само пламтящата ми буза с петте пръста отпечатък. Имах чувството, че целият свят ме гледа в тези пет пръста. И те продължават да живеят на моята буза." В спомена от детската градина на Цвета Брестничка - шамаросана от учителката заради това, че се храни бавно, може би ще се разпознаят мнозина, преживели начина на възпитание по калъп, в който мърдане от общоприетите норми не можеше да има. Днес Цвета е председател на управителния съвет на "Асоциация "Родители", където работи с майки и бащи и вижда някои от причините за шамарите. "В голяма степен върху родителите е стоварено едно външно изискване да бъдат съвършените родители", разказва тя - "когато има някакъв проблем, биват обвинявани, че не си вършат работата." Според Брестничка тази принуда кара родителя да се чувства тревожен, напрегнат и несправящ се, а това може да отключи агресия - често към най-безпомощния и този, който по някакъв начин поражда проблема. "Не го правят, защото са лоши хора, а защото не знаят какво друго да направят", обобщава Цвета Брестничка.

"Безсилието води към шамара", потвърждава и Дани Колева, програмен директор на Национална мрежа за децата (НМД). През 2013 г. агенция ЕСТАТ прави социологическо проучване сред родители и млади хора без деца по поръчка на НМД и открива одобрение за т.нар. минимално насилие, сходно с резултатите на НЦОИМ - 40% подкрепят шамара като възпитателен подход, а половината от интервюираните казват, че са чували или виждали удряне на дете. Шокиращо е и друго - 50% от възрастните са категорични, че мнението на родителя е на първо място и че малкото дете не разбира достатъчно, за да бъде питано какво мисли. Оказва се, че според голяма част от родителите и младите хора детето има право да избира храната си чак на 11 години, а какво да учи - на 15 години. Изследването открива и един парадокс - докато голяма част от възрастните говорят за послушанието като ценност, която искат да възпитат у децата си, в същото време те твърдят, че искат децата им да бъдат щастливи, уверени и независими. "Как ще възпитаме уверени и независими деца, ако непрекъснато ги привикваме и искаме да се подчиняват на нашата воля", пита риторично Дани Колева.

Насилието над деца - както физическо, така и вербално, не е запазена марка само за семейството. На кръгла маса в парламента през март тази година стана ясно, че само за по-малко от една година насилието в училище се е увеличило в пъти. Преобладава физическата агресия между ученици, но продължава да има и случаи на тормоз над деца от страна на персонала на училищата. Мнозинството от учителите издигат в култ дисциплината и немалко от тях смятат, че наказанията могат да подобрят учебния процес. За това обаче също има причини и една от тях е натискът, на който са подложени самите преподаватели в своята работа. Както обяснява Цвета Брестничка, на учителите се налага много строга рамка, приписва им се всяка стъпка и те престават да са субект, който има свобода да взима решения, но и носи съответните отговорности за тях. В крайна сметка насилието над учителите се предава и върху учениците.

"Отвсякъде към учителите идват само изисквания и никаква подкрепа, а те трябва да работят често в претоварени класове с деца, които носят своите белези от това, което се е случило извън училището и трябва да бъде обработено - обикновено през агресия", коментира Цвета Брестничка. За нея решението е в по-голяма автономия на училищата и учителите така, че да разгърнат потенциала си и да могат сами да избират учебното съдържание и да организират учебния ден според потребностите на своите ученици. Защото "когато не си свободен, не си и отговорен", а това може лесно да се превърне в удобна ситуация, в която виновните за неуспеха да са други. "Трябва да се работи и със самите учители - от обученията с тях виждаме, че те имат страшно много страхове, съпротиви, негативизъм към родителите, към себе си и един към друг", допълва Брестничка. Според нея много преподаватели нямат доверие в себе си, че могат да променят нещо и затова имат нужда от време и пространство, в което да работят за личностното си развитие и за развитието на училището като общност.

От другата страна на шамара

Когато НЦИОМ отчита 68% българи, които одобряват използването на т.нар. минимално насилие от страна на родителя към детето с възпитателна цел, социолозите не регистрират възрастова специфика в отговорите, т.е. привърженици на подобни възпитателни мерки се срещат във всяко поколение българи. Макар делът на одобряващите да намалява с увеличаване на степента на образованост, дори и сред висшистите процентът на привържениците на шамарите е двойно по-висок от този на неодобряващите. Освен това изследването открива противоречиви нагласи - интервюираните намират насилието в семейството за неприемливо, но мнозинството от същите одобряват шамарите, издърпването на ухо и други подобни методи. "Очевидно повечето родители, упражняващи минимално насилие, имат персонално усещане, че упражняват контрол върху ситуацията", пишат социолозите, "но дали подобна субективна оценка е вярна?"

Тези данни могат да сочат и към това, че действия като шамарите не се разпознават от повечето хора като вид насилие. Или пък, че днешните родители не си дават сметка, че правят това, което техните родители са правили. Както казва кураторът от екипа на Credo Bonum Весела Ножарова, моделът лесно се репродуцира и ако си удрян, удряш с много по-голяма лекота.

Последствията от тези така наречени възпитателни методи са много отвъд моментните болка и унижение. Те водят до дълбоки чувства като срам, вина или гняв, които могат да имат сериозни последствия върху психиката на едно дете. Само преди седмица например деветгодишно момче избяга от семейството си и се изгуби в гората от страх да не му се карат заради това, че е изгубило една тояга. Подобни чувства често продължават да живеят дълго, след като детето вече е пораснало.

Георги Господинов вижда своята травма от възпитателните методи на онова време в чувството за вина. И ясно си спомня как, когато е на десет години местният поет, на когото е отишъл да покаже стихотворенията си, го пита дали майка му ги е писала. "Ти си сигурен, че си ги писал, но вече започваш да се съмняваш", разказва Господинов и добавя, че чувството за вина - част от идеологията на социализма, е онова, с което те държат в послушание.

Чувството за вина "заради непрекъснатото неприемане на това кой си и усещането, че винаги трябва да бъдеш някой друг", живее в спомените и на Красимира Величкова, директор на Българския дарителски форум. "Това доведе до едно тотално отчуждение с хората, които са ми близки, защото нямаше смисъл да правя опити да стигна до тях", разказва тя на дискусията и добавя: "Просто вършех това, което се очаква от мен." За Красимира Величкова насилието не е само шамарената фабрика. "Шамарът е акт. Но отвъд и преди него стои това, че отсрещният, на когото се бие шамар - малкият човек, не е личност", казва тя. Според нея това, че срещу възрастните стои малък и по-слаб от тях, отключва усещане за сила, която може би несъзнателно те не желаят да контролират.

Детето извън калъпа

Според Цвета Брестничка и "Асоциация "Родители" това, което може да помогне на хората да бъдат по-щастливи, а оттам и по-успешни родители, е промяната на гледната точка. "Ако си сменим гледната точка към това, че нямаме за задача да произведем...

Виж цялата новина тук: "Капитал"

Автор: Люба Йорданова