Новини

Дипломната работа на „Министър Синтаксис": Какво е „грух-грух"

Резюме от дипломната работа на спортния министър Мариана Георгиева набира фенове в интернет пространството. Трудът на Георгиева, станала известна с прозвището "Министър Синктаксис" заради екзактната си лексика, е озаглавен "Неезиковост и синкретизъм".

Резюмето бе публикувано на страницата на chronicle.bg, но може да бъде открито и на сайта на Littera et Lingua - електронно списание за хуманитаристика.

Както е записала самата Георгиева, в работата се представя неезиковата природа на тези експликати на емоциите, които присъстват в речта по аналогия на езиковите средства въз основа на фонирането като медиатор.

На простосмъртен език това означава, че основната тема в дипломната работа на Георгиева е значението на междуметията за речта. Министър синтаксис обръща внимание върху произхода и свойствата на звукоподражателните междуметия като: бау-бау, мяу-мяу, грух-грух или туп, бух, пляс, цамбур, тра-та-та-а, фиу-у, у-у. Според министъра те не са езиков ресурс, а част от неезикова семиотика.

Различни, според министър синтаксис, са междуметията, с които хората изразяват емоция: ох, ах, их, ех, у-у-у, уф, е-е-е, а-а-а, тюх, тц-тц-тц, о-о-о, и-и-и. С тях, според труда на Георгиева, хората изразяват по директен начин своето емоционално състояние. Спортният министър предлага ново схващане за "ах, ох и их". Според нея те трябва да се разглежадт не като междуметия, а като "езикови експликати".

По-надолу може да прочетете резюмето от дипломната работа на Георгиева:

    Преди всичко трябва да се подчертае, че междуметията са специфични езикови експликати, които се различават от предлозите, съюзите и частиците, където се придобива значение вследствие на позиционния контакт с други думи.

    Междуметията нямат никакви признаци за валентност, нито потенциална, да речем, която да припознае нечия друга такава като при съюзи и предлози – чисто схематично макар. Междуметията нямат езиково обкръжение. Този факт би следвало да ни води в търсене на гносеологическата специфика тук. За коректност ще отбележим, че се държи сметка за единствения „съпровод” на обръщението, но синтаксисът изключва словесно-смислов контакт. Несъвместимостта с езикови експликации, първо, и достатъчността им да представят предикация, да имат информативен статус, второ, отделя този комуникативноналичен формат в особеност на човешката потребност от знание. Битността на този модел в комуникативната ресурсност на аз-а е основание за изследователски срез от гледна точка на гносиса, естествено. Защо аз-ът експлицира по този начин и дали отсъствието на субектно-предикатна структура не е по-точно непосилно за аз-а? При това положение изглежда експликатът не е на аз-а, а е за него. Точно така и толкова, колкото и за всеки друг. Ох, ах, ех, у-у и прочие са емотивни експликати. Струва ни се, че тяхната материализация не е даже чисто езикова, а просто буквена конфигурация, зад която стои душевна рефлексия. Нерационалният контакт оправдава дефинитивната референция на междуметията, сама по себе си заредена с противоречивост, от която произтича известно съмнение относно езиковия характер по принцип на този клас експликати. На първо място, звукоподражателната им природа съвсем не им придава каквато и да е словесност, според нас. Още повече подражателността като сочен им феномен недвусмислено ги отделя от homo sapiens и по този начин и от априорната им принадлежност към езика като единствено притежаван от него феномен. Освен този маркер може да се има предвид и делението им, пак по дефиниция, и на емотивни. Емотивността обаче също е различна от менталността като характеристика, въпреки че е, този път, принадлежност и на самия homo sapiens. Емотивността няма препокриване със съзнанието, чиято технология на познанието обслужва езикът. Неслучайно експликатите на емотивността се дефинират на равнище звук, чиято буквена материализация не е аналог на дума. Дотук диалектиката нито е нарушена, нито даже изместена. Без да се забравя, че езикът също обслужва и емотивността в широк спектър (например конотацията като маркер въобще; или думи, чиято семантика изразява чувства – радвам се, радост, радостен, радостно и пр.), още повече се налага спецификата и нейното възможно анализиране на неезиковото (ангажираме се с този термин) изразяване на емоции, първо, и не на второ място, а по-скоро паралелно някак си, подражание на нечия звукова палитра – фауна или природа най-общо. Тази алтернатива на езика, притежавана от човека, е феномен, който ни повече, ни по-малко си е лингвистичен контрапункт. Нашето внимание се ангажира с опит да се анализира този контрапункт, колкото и условност да се налага или пък произтича при едно подобно разграничение. Защо човекът потребява подобен феномен или пък защо подобен феномен обслужва субекта на езика все пак? Дали този феномен поставя субекта на езика в някаква зависимост и дали тази зависимост не е и зависимост на езика едновременно? Ако е така, може ли да се подозира езикова недостатъчност и коя е причината за нея или пък каква е резултативността от подобен дефицит? Какви са допирните точки, ако има такива, между езика и неезиковия феномен на или за компенсаторна „словесност“, т.е. компенсаторна буквена експликативност?
    Както вече се посочи, първата група на езикови експликати за означаване на звукове на фауната и природата (бау-бау, мяу-мяу, грух-грух или туп, бух, пляс, цамбур, тра-та-та-а, фиу-у, у-у и пр.) имат подражателен характер, който ги отграничава от състава на езика, чрез който субектът познава. Не може да се пропусне, че езикът си има собствено свои ресурси за изразяване на този сегмент от познанието. Например кучето лае, котето мяука, прасето грухти, топката падна (тупна), камъкът падна във водата, инструментът свири (звучи), вятърът духа (вее) и прочие. Предвид на това звукоподражателните буквени експликати не са езиков ресурс. Те са част от неезикова семиотика, която субектът на езика заимства. Заимстването е доказателство, че те не са резултат на рефлексия, преработена от съзнанието като технология на познанието. Те са резултат на подражанието, каквото всъщност е и дефинирането им в лингвистичната литература. Затова и не са смислово осигурени. И не може да не е така, тъй като, както вече по-горе се каза, са друга семиотика, не на субекта на езика, т.е. неезикова. Припознаването им като някакъв ресурс от човека не ги включва в строго езиковата система. По-скоро изглежда би било коректно да се положат в системата на паралингвистиката, например в парадигмата на мимиката и жеста, но с фонична характеристика. Звукоподражателните буквени експликати не могат да бъдат средство за комуникация. Те не могат да представят изречения дори и в компромисния, синкретичния вид на предикацията.

Виж цялата новина тук: www.OFFNews.bg