Новини
Децата ни - терористи или толерантни граждани?
От седмица в медиите се води остър дебат за духа и посланията на учебниците с историческо съдържание и конкретно за учебник по човекът и обществото за 3. клас, на който съм съавтор. Медийният скандал бе предизвикан от г-н Костадин Костадинов, директор на Регионалния исторически музей в Добрич.
Като университетски преподавател и специалист по методика на преподаването на история в СУ „Св. Климент Охридски” повече от 40 години, като автор и съавтор в над 20 учебника за нуждите на училищното историческо образование, се чувствам длъжна да изразя разбиранията и принципите си, които аудиторията не можа да чуе в едно телевизионно студио поради нетолерантния тон на опонента – политически обвързана личност, която поставя професионализма си в услуга на политическата борба.
Искам да благодаря на г-н Костадинов. Той одобрява нашето обръщение към децата, учебното съдържание върху древните цивилизации, Българското средновековие и Възраждане, начина, по който сме представили новата и най-новата история на нашата република. Костадинов намира слабости в онези детайли в подбора на фактите и тяхното обяснение, които докосват критични и травматични нагласи към родната история, създадени през периода на комунистическия режим, а и преди това: апология на възходите, премълчаване на паденията, прехвърляне на вината за тях върху другите. Костадинов е фиксиран върху образа на Османската империя, на османците/турците и гледа на тях като като на изконни врагове на българите в последните 600 години. Този подход е изоставен отдавна от българските хуманитаристи. Българските учебни програми са напълно чужди на такива възгледи.
Като автор на учебници по родинознание и по история от 1985 г. насам, винаги съм се интересувала от мненията на учителите, които работят с нашите учебници. Важни са всички техни мнения за начина, по който децата на 9-10 години разбират учебното съдържание, и най-важното – достигат ли посланията на учебника до тях. Повече от 10 години учителите дават своите критични бележки върху съдържанието, върху педагогическата и методическата страна на учебника. От 2014 г. действа трето издание на учебника, което господинът не познава. Неговите коментари носят нетолерантни внушения. От личен житейски и изследователски опит мога да кажа: това е недемократичен подход. В учебниците от периода на комунистическото управление с методична последователност са формирани стереотипи, които са живи в масовото съзнание. Недопустимо е днес да използваме историческите и фолклорни митове, за да градим чувство на принадлежност към България.
Ние мислим за читателите на учебника. Трябва ли десетгодишните деца да бъдат закърмени с омраза към определени общности – етнически и религиозни. Историците отдавна показаха, че историята е едно дълго ежедневие, което от време на време е прекъсвано от политически събития. Откъде да започнем да разказваме историята – от културата на обществото, от живота на „обикновените“ хора или от въстанията и войните? За да бъдат те разбрани, са нужни много знания, например за цялата османска политическа система. Какви биха били последиците от това да се започне с кланетата? Какви хора искаме да възпитаме – толерантни личности, готови да приемат „другите” до себе си, или фанатици и терористи, борци за напълно остарялата и невъзможна концепция за „чистата нация”? Отговорът е в българската конституция, в хартата на ООН за човешките права, във всички документи на Европейския съюз, свързани с хуманитарното, т.е. с гражданското образование. Това е акцентът в учебните програми конкретно за 3. клас.
Този учебник отправя послания за възпитаване на толерантни хора, а не на фанатици с омраза към българските малцинства. Затова за периода на османското владичество започваме с мирното съжителство. С това, че десетки поколения са съумели да живеят заедно. Българските ученици ще учат многократно българска история заедно с общата история на Европа и света от 5. до 12. клас. Ще минат на нови познавателни равнища – от социалното към политическото, ще стигнат до военнополитическото, ще дискутират и геополитически проблеми.
Най-важното за децата е да разберат, да осмислят и да възприемат ценностите, да научат за правата на човека. Те са главната социалнополитическа философия на нашето време. Те са в основата на гражданското образование. Ние дори мечтаем: децата трябва да превъзпитат и родителите си. Да си спомним за една майка от интервю за сирийските бежанци – тя се възмущаваше от това, че нейната дъщеря ѝ опонирала, защото в училище им казали, че бежанците също са хора. Поздравления за българските учители!
А нашите малцинства? Индоктринирането, залагането на страх, подозрителност и омраза към другия – това не е стратегията на българската държава, на всички правителства след 1989 г. Още по-малко на авторите на учебници. Нашият учебник чете миналото през призмата на човешките права. Разказът за миналото включва малцинствата. Те участват в общото минало на българската нация. Нашият учебник залага основи за развитие на гражданските компетентности, на умения за съжителстване, а не за разделение. Акцентира върху социалната история толкова, колкото определя учебната програма.
Относно патриотизма – ето ги основните цели на програмата на МОН: „Да започне изграждането на систематични знания за културното и националното наследство на нашия народ и на тази основа да се развива патриотично чувство. Да се формира чувство за национална принадлежност в социалния контекст на етническото разнообразие и да се изгражда толерантно отношение между всички български граждани“.
Учебникът отговаря на буквата и на духа на тази държавна политика. Той не разделя, а сближава. Не събужда негативни чувства към различните общности. Той е в съответствие с европейската хуманитаристика, чиито правила са концентрирани в педагогиката за мир – за обяснение на конфликтите в миналото, а не за пренасянето им в съвременността. За показване на ежедневието на хората и общностите, на взаимодействията между обикновените хора. Учебникът намалява дела на политическата история с нейните конфликти и кръвопролития и акцентира върху културата на „другите“, формите на сътрудничество и социален обмен. Учебникът отстоява философията за съвместно живеене на хора с различен културен модел, за хармония в обществото. Учебникът изключва стереотипите, защото съседът, т.е. различната общност, не ни е враг. Това е рационална стратегия, основана на прагматизъм в един глобален свят с огромно културно разнообразие. Тези послания са в основата на държавната политика, те са мое и на издателството убеждения. Това искаме да излъчва учебникът. Твърденията на Костадинов са доказателство за това. Османската империя, върху която той се фиксира, почива върху очевидни неравенства, и това е казано ясно в учебника. Създадена е възможност за педагогическа работа за разбиране на неравенствата, основани на религиозна основа.
При изучаването на миналите общества демократичният свят днес не търси състезания по величие, нито иска да лекува националистически комплекси чрез посочване на съседа враг. Обучението не бива да обслужва митове и негативни образи, а да показва възможности за съвместно живеене днес и в утрешния ден.
Учебникът носи дух на толерантност, защото целият е обърнат към разбирането на отминалото време. Той опредметява посланията на българската конституция и декларираните в нея „общочовешки ценности: свобода, мир, равенство, справедливост, търпимост“. Учебната програма е в съответствие с тези ценности. Ние, авторите, искрено вярваме в тях и не можем да си позволим да ги подменим с агресия. Ние създаваме нагласи за приемане на различността, а не за нейното отхвърляне. И тогава всеки учител разбира, че когато в една държава има привилегировани и маргинализирани общности, тази държава и нейната политическа система са извор на неравноправие, на унижение, на дискриминация. Ние не залагаме бомби пред съжителството на бъдещите граждани, не използваме прикрити форми на езика на омразата. Ние искаме да бъдем хуманисти не по задължение. Същото очакваме от учителите, които работят с нашия учебник.
Национализмът днес не се равнява на патриотизма. Споделям най-краткото определение за патриотизма, изречено от Хелмут Кол в аулата на Софийския университет през 1993 г.: „Един просветен патриотизъм днес включва не само любов към отечеството, но и уважение към отечеството на съседа.“ Това определение съвпадна с казаното от проф. Иван Шишманов много отдавна, още през 1893 г.: „Национализмът на българската младеж трябва да бъде „напит с всички хуманни идеи на човечеството”, далеч от всички „блянове”.“ Бляновете се срутиха отдавна. Днес на нас не ни е нужно “силно да мразим” когото и да било. Още по-малко свои сънародници. Никоя общност не може да бъде обиждана.
Не се самозаблуждавам, че масовите нагласи на част от хората на България не приемат този подход. Той не допада и на г-н Костадинов. Причините са много, но една намирам за фундаментална. Не бива да забравяме, че в течение на 50 години, когато Европа се освобождаваше от етнокултурните представи и предразсъдъци, историческото образование у нас до средата на 80-те години на миналия век поддържаше абсурдната теза, че „патриотизмът е любов първо към СССР и после към родината“. Тогавашните учебници гъмжат от това клише.
Днес училището поставя на първо място гражданството. Българските граждани са и европейски граждани. И учебните програми го утвърждават. На нацията принадлежат всички граждани, независимо от културните различия. Мисията на училището е да формира това съзнание. С аргументи, със знания, без пропаганда, манипулация, индоктриниране. Доказано е, че е възможно – бавно децата ще променят родителите. Веригата започва с учебната програма, следват авторите на учебници, накрая са учителите. Над всички е само конституцията.
Пътят от етническа към гражданска нация е труден. Това е моделът на Европейския съюз. Ние сме част от тази голяма общност. Националната идентичност се гради не с „борба“, а с общи усилия и позитивни послания. Другото е дискриминация и сегрегация, а те се наказват от закона.
Патриотизмът не е политическо знаме днес. Патриотизмът не е брошка за украса. Патриотизмът не крещи и не напада. Не унижава другите. Вместо да се борим с вятърни мелници, нека мобилизираме разума си. На първо място трябва да стои рационализмът. А най-страшен е фундаментализмът. Във всичките му форми. И аз се страхувам. А вие?
Проф. д-р Мария Радева е завършила Философско-историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „История и философия”. През 1972 г. е избрана за асистент по методика на обучението по история в университета. Придобива степента доктор (1978), званието доцент (1984) и редовен професор (2008). Води основни и избираеми курсове в бакалавърска и магистърска степен. Автор е на повече от двеста публикации. Сред тях са монографиите „Културната политика на българската държава 1885 – 1908 г.” и „Училищното историческо образование в България (1878 – 1944)”. Проф. Мария Радева участва в национални и международни проекти. Съавтор е в учебни помагала по проекти на ФАР: История и култура на ромите (за 1. – 12. клас) (1997); на Съвета на Европа: „The Black Sea. A History of Interactions” (2004). Член е на екипи за разработка на програми за българското средно училище (1984 – 1987; 1989; 1994 – 1996; 2003 и др.). Автор/съавтор е на учебници и помагала за студенти и ученици. Сред тях са учебниците на издателство „Просвета” по човекът и обществото за 3-ти и 4-ти клас и учебните комплекти по история и цивилизация за 5-и, 6-и, 7-и, 8-и и 11-и клас.
Автор: Проф. Мария Радева